за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най

Винаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по- малко запазва в сърцто си красотата на родната планина, песента, каматната дума...Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:

„Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра „Минералогия, петрология и полезни изкопаеми” на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит...”

Та този професор геолог приживе издаде две книги с разкази и легенди. „ Грях” 1999г. И „Заровени чанове”2003г.

В предговора на първата книга проф. Марко Семов пише за разказите му:

„ След Николай Хайтов и Станислав Сивриев, струва ми се, няма по- добра книга, написана с такъв запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от грубите ни днешни нрави и цивилизационни фръчкания звучен български език...”

Аз малко познавах Борис Кольковски, но имах щастието да получа чрез проф. Димитър Серезлиев, художник на втората книга, двете книги с автограф. Не познавам съпругата и дъщерята му, които понастоящем си живеят в София. Но съм изкушен да предоставя на посетителите и потребителите на родопския сайт няколко от разказите му. Ще търся начин да се свържа с тях, защото той си отиде от този свят, но двете му книги се търсят и няма откъде да се намерят засега... Мисля, че си заслужава повече хора да прочетат тези вълнуващи, истински и майсторски разкази и легенди от сърцето на Родопа планина.

А и друго има... Много от неговите герой, които е именувал по свой начин и имената на селищата, са все около Чокманово, по Беломорието, по Кърджалийско. И аз си спомням за някои от тях. И родното си село е нарекъл... нека читателят се сеща... Много човешки истории е разказал авторът. Почти целия си живот е бил в София. Удивен съм как е успял да съхрани в паметта си до най- големи подробности всички случки, съдби, характери...

Шею

 

Пролет без кукувица

Прочетена 2350 пъти.

Старият човек е като старо куче - у дома да си седи. Това сега го хубаво знам, ала дорде го науча, бая зор видях.

Бог ми даде много дечинки- пет сина и две дъщери. Ала нито един от синовете ми не тръгна по моя занаят- овце да отглежда. Аз до хиляда- хиляда и двеста съм ги докарвал, ама синовете- не и не. И прави си бяха. Полето край Бяло море след Европейската война остана в Гърция и зимната пáша пресъхна. Пък много овце на ясла зиме не е печалба. Синовете се вкопчиха в други занаяти или наука. Едната дъщеря и нея науката я отнесе. И накрая къде? Всичките деца се изсипаха в София, пък аз и Катерина, жена ми, сам сами в село. Ала мене сърцето ми бе пълно.

Сълзите на Ардина

Прочетена 1536 пъти.

Съмне ли, песен дивна се чува. Мръкне ли, пак някой пее. Всичко се спира, замира, на песен да се порадва. А Делян луда гидия литва чак в небесата. Пееше неговата Ардúна. И песента за него беше.Гласът ú ту чист като синьото нéбо, ту малко задавен, както е на горския вятър. Самата Ардúна- слънце по изгрев. Усмивката- мъничко плаха, та омайна и блага. Очите отгласят и всичко туй в песента се излива.

Делян пролет береше най- сините теменуги и хукваше през ниви, плетища да ú ги носи.

- Помирисай!- шепнеше и той. – Душата ми в тях се е скрила!

Мир в душата

Прочетена 1581 пъти.

Къде полунощ Анчо кираджи се събуди от някакъв шум в обора. Конят му силно пръхтеше, взе да цвили. Анчо се сепна, уплаши, защото това животинче му беше и брата, и хляба. С него бе изминал всичките пътища на тия тъмни родопски гори, но той нийде не се умори, не го предаде. Анчо бързешком запали свещица и отъча в обора. Като го видя, конят се успокои, ушите му побегнаха назад и като човек се усмихна, но продължи да тръска глава над голямата ясла. Анчо веднага разбра, че там трябва да погледне. Като го стори, изтръпна, пребледня- вътре имаше едно съвсем мъничко бебе. Той го сгуши, освети го със свещта и си отдъхна- бебето бе посиняло от студ, та не можеше даже да плаче, ала бе живо. Инак бе ячко и с хубави увиснали бузки. На Анчо му идваше да заплаче, да запее, но само се наведе още по- ниско над него и занарежда:

Кичено халище

Прочетена 2443 пъти.

Години не бях си ходил в моето село и всички казваха, че откакто станах доктор, камък съм хвърлил към него. И ето сега с брат ми си бяхме у дома. След три дни беше Коледа. Снегът нито люто замръзнал, нито мокър и мек. Сипе се пухкав и бял. Денем цялата планина свети, сияе. Нощем стаила се кротко под звездите, а те трепкат със светлината си мъничко бледа и затова още по- блага. И тишина, тишина, нищичко не се чува. Стоим и ние с брат ми в стаята мълчаливо. Само печката бумти глухо, приспивно, а пламъчето от нея шава по стената игриво. А спомените летят ли, летят...

Изведнъж някой похлопа на външната порта тихо, боязливо. Аз трепнах, брат ми също. Пак се похлопа, чу се и глас:

- Докторе, докторе!

- И тука нямаме мира- размърда се брат ми - Не се обаждай. Пък и лампата не свети.