Книгата "Бежещим през годините" е един от бисерите на родопското народно творчество. Представлява сборник от разкази, разказани от "родопски сладкодумници" и преразказани от популярни български писатели. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.
Съставител на книгата е Петко Величков, художник - Борис Димовски и редактор Владимир Димовски. Сборникът е издаден от издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив през 1976.
Използвани са сканирани материали от www.kroraina.com
Сотю Скълцаното
Събота, 27 Август 2011 10:05 от Красимир Николов
Имаше в наше село един Сотир - Сотю му викаха, Окълцаното - оти бе кръп. [*] Главата му бе мътька - като картоф му седяше на тънката шийка и косата му бе остригана като на овца - на ропки-ропки. Кой го скълцваше тъй, не знам. Викаха, че майка му с овчарска ножица го е стригала. Под носа му са русееше някой косъм и по лицето - толкова. Ни брада, ни мустак. Ала стъпяше като петел, наперен, готов да рипне. И все са обуваше в бели навои с кръстосани тасми. [*] А ръките му - все в джобовете на потурете; да речеш, че притиска лирите и златните напальоне да не дрънкат.
Райковският министър
Вторник, 14 Юни 2011 16:39 от Красимир Николов
Преди много години се е разчуло по Райково, че ще дойде министър Гичев да ги пообиграе и види къде какво може да се стори за селото. Разтърчели са се управниците, наредили да се измете сущето [*] и да се изрине калта по сокаците, че та сторили и арка, накичена с хвойна и ела. Лепнали един надпис на нея: „Добре дошълъ, господинъ министре!” и зачекали.
Сирашки патила
Четвъртък, 17 Февруари 2011 13:59 от Красимир НиколовБил съм на 40 дена, когато съм останал без баща. а на 6 годинки - и без майка. Леля ми Елена ни прибра с по-голямото ми братч,. но и тя бе фукарица. През лятото на 7-ата година ме пазариха карачерче. [*] Хубаво беше. Ама през зимата - ни пул, ни пара. Една зима позапетлах цървулковете, поруках и едно комшийче, също сирак, и започнахме да просим. Бяхме чели, че „който проси, не може го носи”. Но ни бе срам в село да просим, та отидохме в Долно Дереке (с. Соколовци). Потурковете ми бяха от кръпка до кръпка, та много ми тежаха. И въркузуня ги не държеше, та повече ги придържах с ръце. Тръгнахме ние от къща на къща. Хората гледат ни окъцанки, измръзнали, съжаляват ни и кой комат, кой филка [*] - напълниха ни пладнинарките. [*] Ала пакулчето, дето ми беше дала леля да ми сипват брашънце, никои са не сети да го омърси. Дострашя ме да ми се не скара леля, че не съм отнел брашънце и на връщане ми дойде на ум да минем през стрикована Сараакова воденица. Белким ще ни попита защо сме отишли, та да ни даде барем за един качамак. Нейса, разбран човек излезе, ала и йе носям пахулчено отпред, та да се види, че е празно.
На пост
Петък, 01 Октомври 2010 09:03 от Красимир Николов
Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село - я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово - Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.
- Троицата ще вървите с тоя капитан! - рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.
Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита: