за Родопите и родопския диалект

Я бях маленка, когато ме изпратиха с овците. Учих само четири години. Мама я беше страх и ме взе двечките да пасем овците. Не хващахме ратай, че бехме много бедни.

Цяло лято ходихме с овците, пасехме ги, отглеждах ягнетата. Понякога мама си идваше в село, я оставях с Гандурски дядо Атанас.

Ходех боса из гората. Нямахме пари нито за цървули, нито за обувки.

Есента баче си дойде от запас. На мен ми стана много драго. Ама в това време като заваля сняг, а я съм боса. На едната нога увих прескутнико, а на другата - забрадката, дуалета, както я викахме. Ценка вика:

- Мичей, пусто да опустее, и на мен ми стана студено.

- Василе-е, Шильо... Чуй ме, сине! Не мога вейке, ногисе ме болят, силом стипам. "Арматис - рече ми фелчерън, - ще трябва да идиш на бани, да ги потапиш във врела вода."

Та, викам, утре ти да идиш с кака ти Петкана на пазарян и откараш дървата - нагодила ги съм. Стани по втори петли, натвари ги на мулето, да си готов, га га порукам. С нея приказвах - съгласи са. Хем ще си хи дружинка по пъть, хем и знае през къде да та при­веде, да не ви фати горскът, че немате позволително, хем и дървата ще продаде.

В Кооперация Борика.
цялото село се натика.
Деца, мъже, жени,
всички тръгнаха за пари.

Мъжете станаха секачи,
а децата превозвачи,
сурнат трупи на мазон,
сякъш карат камион.

Хей чичо, от къде си?
От Пловдив съм чичовото,
но съм роден в Стойките,
където са най–красиви девойките.

Ти знаеш ли, че аз обичах трички,
много весели и много добрички.
първата се казваше Ружка,
тя беше мойта най-добра дружка.

...Арабчалът и сега си е същият. И сега си гледа от високото над Каменица. Ама тя не е същата, едновре-мешната Стара Каменица. Всичко е по модерному. Нема да си забучкаш в кал папуците. Улиците льоскат от асфалт. Току префучават по тех рейсове, леки коли. Къщите, ама сичките, нови новенички. От убаво, по-убаво! Ама мене от време на време току ма прочовърка нещо отвътре - нема ги старите джамбуше, шарените хора; нема ги седенките!...

...Ама какви седейки ставаха у дома. Чути-прочути! И се ентелегенцията на тех. Като зафанеш - Тодор Кадинов, Тодо Ждраков, Михо Ямаков, Въчата, Ильо! Каров. Момите сами ма молеха да правя седейки. Тоз, ден па притърчаха:

Имахме в нашето село един хитрец Ходжов. Нито висок, нито нисък. Ходеше изправен като кол.

Пък беше мързелив за сто души. Само един поть жена му го била вкопчила да праши мисир, ама станал за смях на цялото село. Направил си такъв такъв дълъг сап на мотиката, че да копае прав, хич да са не навида... Добре че имаше оперена жена и още по-оперени дъщери, синове и снахи, та изкарваха прехраната си. Своите пари не даваше никому. Разправяше се из селото, че ги слагал в газена тенекия и ги заравял някъде.

Станеше ли дума за него, врить казваха, че е голям дявол. Много му идеха отръки разни работи, пък на карти и табла, кажи-речи, никой не можеше да му се опъне.

Чувал бях, че мед с топла пита много се погада, ала  не бех кусвал. Едно лято — трябва да е било 1930 година, — като косях сяно на Балицко, видях от една  дупка на земята да излизат пчели... Нашенци бяха находали по баира диви пчели и бяха вадили мед, та и я си помислих: и ние мед ще ядеме...

Оставих косата и търчещим нах село. Щом наближих дома, отдалече заруках:

— Жено, донеси ми бялата харкума, да дойдат и  децата Велко и Сивко, че съм нашол диви пчели, мед ще вадим.

— Бяха дошли от Цалапица десет-дванайсет души с биволски араби (коли), пълни с чували пшеница, за да мелят брашно на водениците на Гюмюшгердан. От памтивека беше се създал такъв обичай у подчаните, че на тия воденици никой не дохождаше с „празни ръки". Уема си е уем, ала от воденичаря зависи дали за цяла година ще му умеле хубаво брашно, или наполовина с трици. И затова на всяка араба ще има по един бъкъл десет оки домашно вино и печена или жива мисирка — бакшиш за воденичарите. Седнахме да пладнуваме всички заедно — то се знае — печена мисирка и  ... бъклиците с вино.