за Родопите и родопския диалект

Ах, каков хлеб печеше майка! Че то сегашните баници са нищо пред майчината питка. А я правеше от ми-сирено брашно. Пък буднож кога немаше брашно — и от сухи, размекнати кори. Майка знаеше точно, до минутата, кога ще е готова. Дойде ли време за вадене, тя надигне с глава чирепа в огнището и оттам се покаже зачервена и засмяна като слънце питка.

И мирише на хубаво, мирише — слюнка в устата да ти не остане. Ала майка не даваше да се допрем до хлеба, доде не изстине. Щом отупаше питката от двете страни да й падне пепело, завиваше я с трапезника да се задуши и се изправяше до нея с дилафа в ръка като на пост.

— Да не сте я барнали, доде не изстине, че ви строшавам ръчинките!

Пък ние, децата, гладни, немаме търпение, подсмър-чаме и преглъщаме, въртим се около питката като оси край мед.

По едно време разбрах, че на именни дни попа събирал по цели торби с хлеб и след като ги опевал и прикадал с кандиля за здраве на именниците, давал ги на деца да ги носят у дома му. Там попадията давала на децата за награда по една фудулка, ала не от белите, ами от карашичовите. И в тех има по малко пшеничено брашенце, ала повече си е ръженото. Защото бе така: чорбаджиите носеха на попа бели като памук фудулки, купини от Хронювската фурна в Устово, та им викаха „хронюски", други, по средна ртька хора — карашичови, а като нас фукари — чисто мисирени.

Нейса, завъртяхме се ние с Гочо Мароков в черквата и не щеш ли, на един голям имен ден попа ни скитаса.

— Хайде — вика — идете занесете това у дома, пък баба попадия си знае работата. Тя ще ви даде, каквото се полага...

Много именници имаше тоя ден, та зор видехме с Гоча с пендихарото. Тежко, торбите препълнени с различни хлебове — изкривиха ни се вратовете, отмалеха и ноги, и ръки. Щом стигнахме до Караманджуковския орех, Гочо рече да спрем да починем. Спрехме и надникнахме в торбите. Дотогава бел хлеб ние не бехме видевали, само бехме чували, че го има по света, та Гочо като извади една „хронювска", очите ми останаха в нея.

— Слушай — вика пак Гочо, — тя чича попадийка нема да се сети да ни даде от белия хлеб, ами хо ние да си земеме.

И скрихме ние две „хронюски" в хралупата на ореха.

Като отидахме в попската къща, попадията ни накара да изсипем торбине и тя сама започна да разпределя пендихарото — на една страна пшеничените хлебове, на друга — карашичовите, на трета — мисирените и смачканите. Не остана никак доволна от това, което бехме донесли. Трупаше мисирените и ръжени хлебове, които беха най-много, и кълнеше: „Да хми опустеят ръчищата на тия жени, дето са пекли и проводили тоя хлеб. Че какво да го правя сега — пак на кравана за логун требва да го давам."

Попадията кълна, бобути, фърли и на нас по един фурнит от тия, дето щеше да ги дава на кравата, и все тъй сърдита ни напрати.

Ние с Гоча подвихме опашки, минахме край Кара-манджуковския орех, взехме си „хронювските" и зарипкахме от драго.

Мислех, че и на майка ще стане драго, като види белата фудулка, та още от вратата й я показах. Ала тя вместо да се зарадва, ме засуна:

— Кажи откъде си я украл!

— Не съм я крал, чича попадия ми я даде от пендихарото — смотолевих.

— Кажи истината! Попката никога нема да ти даде „хронювска". Чакай да попитам попа колко чорбаджийски пендихара е препял и прикадил...

Уплаших се и си признах истината. И добре че така сторих. Иначе требваше пет-шест дена да не стипам у дома и да обибегвам гладен. Майка, която бе много набожна, немаше лесно да ми прости, че съм украл от пендихарото, и на това отгоре продължавам да лъжа.

Големия грех изкупих само с няколко дилафа по гол задник.

 

Разказал АНДРЕЙ ТЯНКОВ

с. Чокманово, Смолянско