за Родопите и родопския диалект

Години не бях си ходил в моето село и всички казваха, че откакто станах доктор, камък съм хвърлил към него. И ето сега с брат ми си бяхме у дома. След три дни беше Коледа. Снегът нито люто замръзнал, нито мокър и мек. Сипе се пухкав и бял. Денем цялата планина свети, сияе. Нощем стаила се кротко под звездите, а те трепкат със светлината си мъничко бледа и затова още по- блага. И тишина, тишина, нищичко не се чува. Стоим и ние с брат ми в стаята мълчаливо. Само печката бумти глухо, приспивно, а пламъчето от нея шава по стената игриво. А спомените летят ли, летят...

Изведнъж някой похлопа на външната порта тихо, боязливо. Аз трепнах, брат ми също. Пак се похлопа, чу се и глас:

- Докторе, докторе!

- И тука нямаме мира- размърда се брат ми - Не се обаждай. Пък и лампата не свети.

О, Господи, прости ми тази слабост и този грях. Миг - два и аз мислех да замълча. После като луд към портата затърчах. Отвън стоеше човечец мъничък, дребен и в звездния сумрак бе като сянка. Чу се едва:

- Момúнка имам и си отива. Казаха ми, че си тука, та дойдох...

- Тръгвам. Къде е?

- В нашата махалица Елино. Далечко е, ала и муленце водя.

Знаех къде е -Смиляново и чак тогава бе тази махалица- селце. Два часа вървяхме. Яздим муленцето ту аз, ту той. Той не ще, ала аз го насилвам, че пеш едва- едва върви. Пък и секундата може да реши всичко. Стигнахме бая преди да съмне.

Гюнéш(така се казваше детето) още бе жива, ала само това. Едва отвори сини очички и пак ги склопи. Лекар бях не от вчера и разбрах, че от менингит страда. Грабнахме я и къде на ръце, къде на муленцето стигнахме в Смиляново. Сутринта на автобуса до Пловдив и вечерта в Софийската болница, където работех. Колегите пак зашушукаха зад гърба ми:

- Аман с неговите родопски истории.

А сутринта професорът през увисналите си очила на носа се усмихна ехидно:

- Колега, това не е хан, а хирургия. Пък и ако още си лекар, сигурно разбираш, че това момиче е за друго лечение.

Друго, друго! Знаех, че е така, но пари откъде. Тогава бе все още 1947 и безплатно лечение не бе още въведено. Взех Гюнéш у дома и там я лекувах аз и жена ми, лекар- интернист. Гюнеш бе само на три годинки и бе като слънчице, съвсем според името и. Косиците ú руси, руси и сплетени в ситни плитчици с мъниста. В тях личицето бяло, ала сега бледо и смъртно студено. Само сините ú очички издаваха малко живот. Взирах се в тях като в звездици и ги молех за светлинка. Имаше дни мъртвешко тихи, имаше дни на възбуда, та се чудиш откъде се намира толкова сила в това малко телце. На двайсетия ден Гюнéш ме погледна с живец в очите. Стиснах и ръчичките и тя ми отвърна. То не бе толкова сила, а полъх от нея. Не, не, не бе и това. Беше оная тъничка нишка, дето дели живота от смъртта. И аз през сълзите си бях я видял. Премалях от умора и радост.

След още двадесетина дена Гюнеш взе да ходи и напълни къщата ни с радост. Лицето и светна като слънце след дъжд, а ситните и плитчици бяха неговите лъчи. А тези сини очи! Не като синчец, не и като модро небе, а още по- нежни и светли. От тях бликаше светлина мека, игрива, като песничките, които тихичко пееше.

Дойде денят на раздялата. Хем радост, хем мъка ме души и само си крия очите.

- Натам, натам, бабá, да си вървим.

Прегърнах баща и, той пък мене прегърна. А Гюнéш се бе впила в мене и шепне:

- Нали всички ще идеме там.

* * *

Минаха години и пак си бях в моето село. Бе нощ лятна, напоена с таман узрели треви. Пак стоим с брат ми тихичко, мълчаливо и чезнем в спомени, детство. А сутринта пред външната порта човек се е свил. Беше Ариф, бащата на Гюнеш. Поостарял и той като мене, а инак весел, засмян:

- И в София пратих хабер. А тука сам съм дошъл. На нашата Гюнéш сватбата е сега по Байряма. Младите сами ще дойдат на кон да те вземат.

Тъй и стана. Четири коня една сутрин пред портата спряха, всички бели и охранени, та пръхтят и рият земята. Пък сбруята лъщи и цялата в мъниста. Пред Елино бе излезнало цялото село и хора от махалите около него. Конете плуват като в море, а Гюнéш се на коня изправи и запя:

Славей е пиле запяло
утрин по ранна росица.
Славей му пиле отпява
от момина росна градинка.

Слушах тази песен и от очите ми се търкулнаха сълзи.

Гюнéш и с друг дар ме дари- сама бе изтъкала кичено халище, слънчево като нея самата. Държа го у нас на стената и сутрин тръгна ли на работа, в него поглед запирам. И ако лош сън съм имал, вече го няма. И ако денят тежък излезе, по- леко минава.