за Родопите и родопския диалект

В една далечна пролет се завръщам
със дъхави треви, синчец, иглика.
Живот и младост в селските ни къщи-
вечери като вълшебни приказки.

Със радост детска шумно, неуморно,
огласяхме със вик и смях простора.
Животинки кротко във оборите
посрещаха ни със очи на хора.

Луната между орехови клони
игрите осветяваше ни в мрака.
И често карахме се "кой да гони."
Майките до късно все ни чакаха.

Преди много години се е разчуло по Райково, че ще дойде министър Гичев да ги пообиграе и види къде какво може да се стори за селото. Разтърчели са се управниците, наредили да се измете сущето [*] и да се изрине калта по сокаците, че та сторили и арка, накичена с хвойна и ела. Лепнали един надпис на нея: „Добре дошълъ, господинъ министре!” и зачекали.

Да ти разправям, синчо, какво бе едно време, нема да ми фанеш вяра, ами ще ми се насмееш, оти тога людете не живяха косу сега. Първо, га се уженихме с дяда те Пандя, немахме ни къща, ни дявол. Помням,че ме заведе в тятювата му къща, купена от Еминови. Тая къща не бе отвършена, немаше дюшеме, та първата вечер турихме една врата върху гредине и легнахме връз нея да спим. Немахме и ламба, та турихме едно кьораво кандилче да ни свети. Хубаво, ама по едно время през нъщът се сборихме с Пандя и вратата клепна — паднахме долу в оборан. Пандю яхна кравана, пък я се найдах в яслине. Може да ти е смешно, ама анъй си беше. Млади бехме и кърфът ни вряше.

Най-хубава нива отдолу под село бе на дяда Таша. И други имаха ниви там, ала дядо Ташовата раждаше най-много и най-хубаво жито. "Късмет - викахме си, - праведен е, и свети Яню му помага." Вярвахме, че в свети Яню са ключовете на берекетя, комуто иска, ему пълни хамбарите.

Другите комшие как да е, много-много не завиждаха на дядо Ташо, ама Гаджурска Мерахла - късаше и пукаше от яд. И срещу един Янювден реши да се стори магьосница и да "превземе" тлъстата дядо Ташова нива.

— Та викаш, че си от София, а, момче. Жив да си, дето си ме потерал. На мене такъв човек ми трябва. От София. Имам да проводя там две думи, та ти ще свършиш тая работа. Зная, зная, чи Софията е голям град, ама и моят познат е голям инжинерин, та все ще найдеш някакъв път да та откара при него. Дали го знаеш, инжинер Иванов му викат. От него трябва прошка да поискам.

Историята е малко длегичка, ама не на тера работата я! Седим на това баирче, да си лафоваме, нели тъй? Пък те гледам — млад си. Може да се научиш на нещо и ти от моята приказка. Зер вашто училище е едно и много се научава в него. Ама и нашто училище не е малко, момче-е, не е малко!

Това бе през 1952-ра година.

Седнеше ли наш Марко зад кормилото — втрисаха се инструкторите. Кажат му: „Спри", Марко запетлае ногине и видиш, натиснал друг педал — точно тоя, дето не трябва. Рекат му: „Наляво", Марко се засили надясно и хоп — колата се подаде към някоя канавка. Кажат му: „Дай назад", той дава напред.

Какво претеглиха инструкторите с наш Марко, не е за разправяне. Как ли не го мъчиха да се откаже от тоя мерак, ала той си знаеше неговото:

— Не — вика, — ако ще и пет години да карам курсовете, шофьор ще стана.