за Родопите и родопския диалект

Като малък много бях чувал за среброто на баба Митровица, ала все с недомлъвки. След години, някъде в гимназията ще е било, реших се да попитам стрико Иван- най- малкия от бабините синове. Той минаваше за човек, дето много работи знае, а в делата- фурия. Не случайно овцете му бяха станали хиляда, че и нагоре. Иначе не беше много приказлив, но отпуснеше ли се, историите се нижеха една подир друга. Издебнах го веднъж да е самичек и за лаф разположен. Пак си беше дошъл за Илинден, ама няколко дена напред. И докато жените правеха клинове и други илинденски гозби, стрико бе излязал да до Бóрцето да се поразходи. Точно тука го сбарах и малко отдалече го питам:
- Стрико бе, много ли бе бабиното сребро?

Романът „Време разделно” или по точно филмът „Време разделно” е изписан в буквалния смисъл на думата на челото ми. Беше месец септември 1986 година. В нашето читалище се съхраняваше част от реквизита на филма и много от нас самодейците взеха участие като статисти. Аз бях един от тях. В село Писаница бръснар старателно обръсна главите ни и получихме облекло (униформи) на еничари.

На другия ден, 6 септември, отпътувахме за с. Върбово, а след това за с. Михалково на снимки. На връщане, пътувайки 10 души в една УАЗ-ка, на остър завой под ресторант „Езерата” катастрофирахме. На съвсем сух път, шофьорчето - младо войниче, навлезе в завоя с несъобразена скорост, рязко зави и натисна спирачка. УАЗ-ката се преобърна на пътя и се спря в мантинелата. Аз се ударих в тавана и от главата ми бликна кръв.

Имаме си един Беко, мустакът му — две сейнати накривени борики. Имаме си и двама бъчвари — Рифо и Тефо, и двамата като бъчвите, дето изчукват. И една Беквица си имаме, на Бека мустаклията жена. Къщата им — с голям двор. На бъчварите чукалата стоят в една колибка срещу портите им.

Та думата ми е за тая Беквица, голям урсузин беше: хване вретеното, седне под навеса на портите и гледа кой минава и как минава. Ако й се хареса някой, тежко му и горко — мат и маскара го прави. А бъчварите само такваз сгода чакат — набиват чимберите и фитили й пускат. Ама да видиш как я наредиха тая жена. не с за разправяне.

Откъс от хумористичния разказ в списание "Родопи" – бр.5/1983

Когато автомобилът прехвърли Рожен и на хоризонта се изправиха тъмните върхове, разхвърлени безредно и обрасли с борови гори, Кина побутна другарката си и усмихнато попита:

- Е, как ти се види, Пину? … Хубаво ли е сега?

Кина вдигна шепата си, за да закрие хралупата, която зееше в устата й, изгледа ливадките, змиевидния път, безкрайния хоризонт на синьото небе и монотонно отвърна.

Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село - я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово - Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.

- Троицата ще вървите с тоя капитан! - рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.

Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита:

Нейде към 1925 година — може и по-късно да беше — в Райково за първи път дойде цирк. Дотогава не бяхме виждали такова нещо, та всички се зачудихме като какво ще да е това цирк.

— Който иска да го види — казаха, — да заповяда на „Манастиря"!

Там, на широчкото, бе разпънато едно голямо палатчище и ние се завъртехме като мухи около него.